От Техните Кожи Цървули не стават
В чистотата на неговите помисли няма и сянка от личен елемент:
"Виж сега - пише той до Филип Тотю на 1 март 1871 г., - не ще ли ни помогне зимата, която ще отегчи пътя на войските, а решително на артилерията и всадниците, които са най-яки и сигурни във време на революция. Без тях султанът е мъртъв и ние сме господари вече." (Документално наследство, с.74)."
И продължава в същия дух:
"От никого странного нищо се не надяваме и никому за нищо не се молиме. Всичко се състои според нас в нашите задружни сили, против тях не може противостоя и най-силната стихия (Васил Левски. Док. Наследство, стр. 120)… Ако ли от нийде няма помощ за българина, то работата си ни е пак работа (Васил Левски. Док. Наследство, с. 193-4)… Историята ни няма да прикачи заслугите ми другиму. Щял да дойде някой си по някакво вишегласие право или криво да ми земе онова, което съм заслужил. Да му е просто. Аз съм се обещал на отечеството си жертва за освобождението му, а не да бъда кой знае какъв. Там нека съди народа, а не да давам глас за себе си. Това е презряно от човещината за глупаво и най-просто нещо. Какво искам повече, като гледам отечеството си, че ми е свободно! Такова нали ми е предначертанието днес за него? Не да видя себе си на голям чин, но да умра братко…(Васил Левски. Док. Наследство, с.74-75).
В думите му има обреченост на пророк, постигнал по-висш смисъл на живота от земното битие. Точно това го отличава от всичките му съвременници.
"Няма страх, няма и извинения никакви, а смъртта … е самата утеха и душеспасение". (Васил Левски. Док.наследство, с. 73)
Това са думи на религиозен водач, а не на практик-революционер или политик. Биха могли, разбира се, да са на поет, но карловецът Васил Иванов Кунчев не е такъв.
"Те нам не щат ли ни вдигнат паметници, не щат ли ни поменуват в Българско, докато трае името българин, защото ние ще скъсаме веригите на България и ще извадим народа от ада в рай." - пише той.
Между Ада на робските души и Рая на свободния човек, това е пропастта, през която ще преведе народа си Апостола.
Но едно е спасението на душите, а съвсем друго е реалността.
"Парите - пише същата година Левски до Данаил Хр. Попов - са водител на всичко… От днес ще ни е работата да търсим парите." (Васил Левски. Док.наследство, с.79)
И така, той се изправя пред една непреодолима скала на пътя му - липсата на пари.
"Това е прелюдия към ТЕРОРА." - ще отбележи по повод за заплашителните му писма до богати българи Д.Т.Страшимиров в том 1 на своите "Извори", 1929г., стр. 473.
Рефренът за парите в писмата на Левски от онова време започва все по-често да се повтаря:
"Без парите нищо няма да направим (Васил Левски. Док. Наследство, с. 80), и пак, отчаяно иска пари от богатите: "Мислите ли, че остаяте невинни в това. Не, никак!... Гледайте, че ще бъдете отговорни и пред народа, и пред бога." (Васил Левски. Док.Насл., с.88); "У когото няма работа, грозно ще се наказва, а фамилията му ще бъде изгонена от Българско."; Разберете, решили сме се вече, или да ви съберем, или да ви поразим!" (Васил Левски. Док. Наследство, с. 88-89-93)
В едно от писмата си Левски по-скоро мечтае, отколкото нарежда:
"До 15 септември (1871) да се закупят сто хиляди пушки (Васил Левски. Док.наследство, с.98).
Същевременно в централния комитет в Букурещ парите позволяват да бъдат закупени далече по-скромните 50 револвера и 3 (три!) пушки, от които Левски иска да му изпратят в България едната, но съобщава, че няма средства да я заплати.
"С какво се нареждат хора, нали с пари. Пък до сега сме вършили без пари и сега сме пак без пари." (Васил Левски. Док. Насл. С. 105). "Я кирява (кяр, печалба), я морава (гроб) ще бъде." (Васил Левски. Док.наследство, с.100).
Така, по ирония на историята, крилатата фраза на Българското Възраждане "Свобода или Смърт" придобива измерението "Пари или Смърт" в онзи решителен за Левски момент - втората половина на 1871 година.
"До сега мъчно ми беше за всичко - пише той до Д. Хр. Попов, - защото се пари ми са пречили; а от днес оставям другите работи малко слабо, та ще обърна внимание за пари." (Васил Левски. Док. Наследство, с. 123). До това убждение идва Апостола някъде през юли 1871 година и то бележи началото на терористичните акции, които предприема неговата организация, и които в крайна сметка водят до гибелта му.
От тефтерчето му, в които си води щателни сметки за всички свои лични разходи, личи, че през многобройните му пътувания из България през 1871 и 1872 г. Левски си е купил само ВЕДНЪЖ яйца и ТРИ ПЪТИ пастърма (Васил Левски. Док. Наследство, Тефтерчето на Л., с. 123 и стр. 260-261).
По същото време, около средата на 1871 г., Левски се изправя и пред друг немаловажен проблем - той непрекъснато спори, пряко или задочно, със "старите" войводи Панайот Хитов и Филип Тотю, които не признават авторитета му. В писмо до "братовчето" си Д.Хр. Попов, по този повод той ще напише:
"Това (писмата) ще ни бъде за факт пред народа че тие (войводите) са били спънката на всичките ни работи, че ние не сме биле криви, а тия." (Васил Левски. Док. Наследство, с. 70)
Самолюбието на бившия войвода Филип Тотю не може да се помири с едно положение на техническо лице с военен опит, което му отрежда Левски в организацията си, което го обезличава като народен водач, за какъвто той се има. Като изразява съгласието си да кореспондира с Д. Хр. Попов (тоест, задочно с Левски), Филип Тотю добавя:
"Но ако вие престанете да се придържате с Букурещките вагабонти, било млади, било стари, които искат да бъдат царе, князе и подобни титули. Тяхното властолюбие, користолюбие и пусти мечти ги накарват до безумие да лудеят."
Трябва да признаем днес, че в думите на стария войвода се крие частична истина, и някои от онези хора са били точно такива, каквито ги описва той - историята им по-късно го доказва.
"Гордостта на Панайота (става дума за Панайот Хитов) е тая - бележи Филип Тотю в края на същото писмо до Д.Хр. Попов, посредника и деловодителя на Левски, - че той в Сърбия искаше да стреля Дякона преди да тръгне с четата, но днес Дяконът доказа и старай се повече да докаже вредността си (разбирай полезността си), а сега Панайота не е достоен и цървуля му да обърне на опаки.” (Д.Т. Страшимиров, с. 323-324).
За какво всъщност иде реч?
Ами Филип Тотю говори за онова, което е видял в Сърбия, преди четата на Панайот Хитов да навлезе в България; тогава по настояване на Раковски, той е взел за байрактар Васил Иванов Кунчев - Дякона за свой байрактар (знаменосец, което ще рече втори човек след войводата в хайдушката йерархия, и негов заместник, в случай, че войводата бъде убит или не може да изпълнява ролята си), но явно между двамата е имало напрежение, та да се стигне до това, че Хитов "искаше да стреля Дякона", според писмото на Филип Тотю.
Най-сетне Филип Тотю прекланя глава пред Апостола и Левски му пише на 18 април 1871 г.:
"В еднодружни ми брате Филипе, съчувствоваме ви, гдето ни подавате ръка от там, та да работим в едно. Бог нека е напред и име Българско да е войвода." (Васил Левски. Док. Наследство, с. 81)
Борбата, която обаче води Апостола с Панайот Хитов е дълга и упорита. Старият войвода не прекланя глава пред своя нявгашен знаменосец и неговата вяра, че България може да се освободи единствено с чужда помощ отвън никога не го напуска. Хитов се изживява и де факто е признат за "старейшина" на българските войводи по онова време. Сега обаче е пред избор: да се оттегли и да се свие в гнездото си на добре осигурен политически емигрант; или - ако е с "чисто народно чувство" и не е "человек с пристрастие", да се съобрази "за общото добро" (Д.Т.Страшимиров, с. 455).
Войводата обаче не бърза със своя избор. Той изчаква. Това започва да дразни Апостола:
"Писмото ти от 17 април получих на 8 май. Пишете, че ми се радвате на работите ми, като ме и советовате да се варда да не би направим някаква погрешка, защото времената ни носят сега погрешки. Как си ми разбрал работите, че ми се радваш тъй сляпо! И как разбираш времето в Влашко, Сърбия или в Българско, за дето времето ни носело сега погрешки? Ако е за в Българско, то времето е в нас и ние сме в времето; то нас обръща и ние него обръщаме. А колкото за извън Българско, днес не даваме ухото си за никакви техни обещания." (Васил Левски. Док. Наследство, стр. 92)
"А ако се не криеш от нас, тогава с просто сърце да заповядаш при нас и ще видиш де и как ще се изпълнят твоите и нашите планове, че трябва всичките войводи да си бъдат в Българско, защото извън носят вреда, а не полза." (Васил Левски. Док. Наследство, стр. 93)
В отговора си Левски доста рязко преминава от уважително "Вие" към стария си войвода към безцеремонното "ти", и гласът му звучи с метален оттенък и без грам страхопочитание. Хитов обаче не е от ония, които се съгласяват лесно. Своят нов план той излага в писмото си до своята дружина в Сливен от 23 септември 1871 година.
Все по това време Апостола е принуден да води борба на още един фронт - този, който му открива групата на "дуалистите" от емиграцията във Влашко. Тази група обединява либерално настроени личности сред емиграцията, съставена е предимно от бивши членове на разпадналия се ТЦБК и воюва срещу Каравелов. Тези хора, заслепени от ненавист към Каравелов, не искат да приемат делото на Левски в България, тъй като той има организационна връзка с Каравеловия ЦРК в Букурещ.
Двама делегати от Ловеч (Марин поп Луканов и Иван Драсов) са изпратени в началото на 1871 г. от Левски в Плоещ, за даустановят връзка с организацията на Каравелов. Те се завръщат в началото на февруари с.г. и по същото време Каравелов призовава лично Левски в Букурещ. Левски обаче го препраща към Данаил. Хр. Попов, като му пише, че с него дейците от Букурещ биха могли да разглеждат "всичко, щото желаете да чуете от нас из Българско. И който обича, нека заповяда при нас, и ние сме готови за него."
Ако Левски е имал желание да стане лидер на новосъздадения ЦРК в Букурещ, едва ли е щял да работи за изграждане на ЦК в България, защото двете организации очевидно се дублират.
Комитетът в Букурещ не развива никаква дейност през цялата 1871 година. Той даже не успява и да обедини различните идейни течения сред емиграцията.
Левски вижда неговото място като външна опора на своя БРЦК в Ловеч: пари, военно подготвени "войводи", оръжие… той самият пише, че помощ за делото си не отказва дори "от дявола".
Амбицирани да се докажат като лидери, "дуалистите" уговарят Панайот Хитов да подготви чета от верни свои хора от Сливен. На 2 октомври 1871 г. Райчо Попов, един от тях, се обръща към стария войвода да му съобщи причините, поради които мълчи, и го призовава да работят заедно. Ако Хитов и сега не му отговори, той ще прекъсне всякакви отношения с него и ще търси други хора да се договори за "тая света търговия" (разбирай, вдигане на въстание). Левски още не се е произнесъл при този обрат на нещата, когато Иван Драсов, изразявайки мнението на централния комитет в Ловеч, заявява, че с дейците от Плоещ трябва да се скъса:
"Писмата за Райча и другите - пише той на Данаил Хр. Попов, - след като ги прочетете, задръжте ги, защото ние тука видяхме за ненужно да им се пише вече, но веднъж завинаги да прекратят кореспонденциите с тях, като знаем, че от ТЕХНИТЕ КОЖИ ЦЪРВУЛИ НЕ СТАВАТ. Ние същото писахме и на В.Л., че с второ писмо ще ви съобщим и неговото мнение за това." (Д.Т.С., с. 494, фразата "от техните кожи цървули не стават" в оригинала е на турски език и звучи много по-колоритно в контраст с останалия текст на български).
Сливенският революционен комитет, създаден от Левски, от своя страна пишат доста по-дипломатично на Панайот Хитов, но по принцип пак същото, че не "смеят да му отговорят" на неговото искане да му сътрудничат. От този епизод ясно личи, че Левски вече държи със здрава ръка организацията в Българско и всякакви опити да се използва тя от емигрантите удрят на камък. Авторитетът си Апостола налага извънредно внимателно и със зачитане волята на всеки един комитетски работник. На Данаил Хр. Попов той изяснява защо е разпоредил и на ловешкия комитет да не се отварят писмата му в негово отсъствие:
"За една само дума, което значи ЛОЗИНКА (парола), и това само аз трябва да го зная, което е ключ на тайната с тях наедно. Не е ли за тяхната здравост?" (Васил Левски. Док. Наследство, с. 105).
По-късно, пред турския съд, Левски ще твърди, че е бил само куриер на едни хора от Влашко, които не познава, но са му дали парола (лозинка), с която да се срещне с други хора в България, които също не познава, но имат втората част от същата лозинка. Получава нещо, което не знае какво е от непознати, среща се с други непознати, предава им го и толкова.
Не трябва обаче да забравяме, че още при първата си обиколка, когато тръгва за Цариград, Левски идва при Данаил Х. Попов, представител на масоните от ТЦБК по онова време, и с техни препоръки отива в България, преминавайки през Цариград.
През 1871 г., три години по-късно, нещата коренно са се променили: сега Левски е изградил ефективна мрежа от комитети в страната, Данаил Х.Попов е негово доверено лице и деловодител, а хората от Плоещ напразно се домогват до контрол на новосъздадената в България организация. На съзаклятниците си в Ловеч Левски заявява, че те не бива да четат писмата до него от Румъния, защото в тях има "лозинка", чието узнаване би могло да ги погуби; същевремено на емигрантите в Румъния, кореспондиращи с него и искайки съдействие за вдигане на въстание в Сливен, Левски недвусмислено заявява, че нещата в Българско се определят от тукашното "вишегласие", тоест, каквото решат комитетие в Българско, и щом те не искат да приемат неразумни заповеди отвън, значи така ще бъде.
"Аз не съм съгласен с такова нещо - продължава той в същото писмо до Данаил Хр. Попов, - съгласен съм тогава, когато по-напред сме разгледали, че вишегласието като не одобрява мнението ми, тогава турам се да работя с тях заедно с всичките си сили. НО ПАК НЕ ПОДПИСВАМ, че аз съм го избрал за така да бъде. Пък то ако излезе на добро, то е по вишегласието; и зло ако е, пак на тяхна отговорност остава. Мене ме няма там, защото не подписвам, а и не развалям като да е по вишегласието. Длъжност ми е да работя и аз с него. Но като се одобри моето предложение от вишегласието, тогава съм в отговорност на злото и нека чернея аз пред народа." (Васил Левски. Док. Наследство, с.105).
От подхода му е очевидно, че Левски не е селски тип "вожд", който следва безогледно щенията на масите, за да се радва на тяхното боготворене върху пиедестала си на "цар-батюшка", както е при азиатските диктатори. Той е модерна личност с много ярко изразена индивидуалност. Когато разглеждаме само отделни атрибути на тази сложна и понякога противоречива личност и още по-лошо, когато ги фетишизираме, като създаваме легенди за неговата смелост, хладнокръвие и т.н., ние само му правим мечешка услуга, като създаваме една легендарна лъжа за него.
Най-остро фалшът на такова героизиране е усетен от една англичанка, Мерсия Макдермот, която не ни упреква направо в примитвиен подход, но по същество тезата й е това. Макдермот развива идеята, че характерът на Апостола е като многостенен шлифован диамант - идеално хармоничен и балансиран между взаимноизключващи се и дори противоположни качества; именно в тази негова идеално балнсирана многостранност е уникалността му като личност, не само за мащабите на България.
Що се отнася до организационните връзки с Каравелов по онова време, трябва де се признае, че и те не били особено здрави. Левски се обръща към Каравелов за някои услуги: отпечатване на квитанции и заплашителни писма. За най-важното, обаче, направата на печата, той не се обръща към Каравелов.
Отначало отправя поръчката си към Г. Живков, а после изисква печата от Данаил Хр. Попов, най-довереното му лице във Влашко. Нему, а не на Каравелов, той поверява всичко, което върши в България.
"Тука в Влашко - пише Данаил Хр. Попов на Панайот Хитов - никой други не я познава работата, освен аз, защото никому вече не откриват нищо, каквото тамо работят, освен тука в Турну мене. Всички писма се провождат до мене, че аз ги провождам за местата им. Също и за отсреща никой не знае где и на кое място се намира центъра на работата освен аз." (Д.Т.Страшимиров, с. 454).
В писмото си до плоещките българи Левски пише:
"Дай боже да се уякчи централният комитет и да пусне корените си и отвъд Дунава." (Васил Левски. Док. Наследство, с. 103).
Тези думи ясно показват, че за него не съществува друг "централен комитет", освен основаният от него в Ловеч, а "да пусне корените си отвъд Дунав" означава да присъедини нови съратници, както вече е сторил с Данаил Хр. Попов.
Емигрантите във Влашко още не оценяват достатъчно мащаба на онова, което Левски за късо време (около 2 години) е направил в България, те единствено дебатират, докато хората от вътрешната организация поемат всичко във своите ръце с все по-нарастващо самочувствие. В писмата на Левски личи ясно тази разграничителна линия между "вие" (онези, които сте извън България) и "ние" (тези, които работим в Българско); при това той прави всичко възможно да слее двете групи в едно, но еднопосочно, като "вие" се влее в "ние", а не обратното.
"Ако е за парите работата (става дума за печат, квитанции и т.н.), дайте ги сега от вас, че няма да ви ги забравим. Също и на Каравелова ще плата, според както му пиша. Вземете думата ми за истина, какво няма да ви лъжа в нищо. Ако сте ма взели вече в сърцето си, че аз днес или утре трябва да умра или вляза в ръце, та вие може да изгубите. Не, аз и да умра, има и други юнаци, честни, които ще ви плащат за всичко, каквото похарчите за нас." (Васил Левски. Док. Наследство, с. 91).
На 2 октомври 1871 г. Каравелов, който очевидно не знае точно какво прави Левски в България и за отношенията му с плоещките българи и Хитов, призовава Панайот Хитов:
"Преди три деня се събрахме между себя си и решихме да та повикаме тука: доде ти не дойдеш, то нищо не може да са работи." (Д.Т.Страшимиров, с. 515).
Но за какво толкова спешно вика в Букурещ стария войвода Каравелов, и то след като плоещките българи са искали да го пратят в Сливен да вдига въстание преди по-малко от месец, на което Левски се е противопоставил?
Ами за същото: Хитов е нещо като военен скалпел в ръцете на тези занимаващи се с политика личности и те се надпреварват кой по-напред да оперира с него болното тяло на Отоманската империя в областите, населени с българи. Неговото доказана специалност е да прави въоръжени чети, да "ужилва" турската власт, след което да се оттегля. И двете групи - тази на прозападно настроените "дуалисти" в Плоещ, и онази на Каравелов, клоняща към взаимодействие с русофилските кръгове, желаят да оперират с този инструмент.
Замисълът им? Можем да го разберем, ако се взрем по внимателно в подготовката и хода на Априлското въстание от 1876 г. - Бенковски забива звоя прочут "ръждив гвоздей" (по думити на Захари Стоянов) в снагата на Отоманската империя и смята мисията си за изпълнена - след кланетата и безчинствата на турците ще дойдат казаците, за да свършат черната работата на бъдещите български политици.
И двете групи правят своите тънки политически сметки за следосвобожденските си позиции в новосъздадената държава, нюансите са само за ориентацията на тази държава - сателитна на Русия Балканска република съставена от българи и "братя" сърби, черногорци и т.н., според Каравелов и сие, или полу-независима автономия с прозападна ориентация (нещо като кратко просъществувалото Княжество Румелия), според масоните от бившия ТБЦК.
Подхъдът обаче е един - раздразващ военен удар, чрез вдигане на обречено и зле подготвено въстание, даване на "курбан" от цивилното българско население, след което намеса на Великите сили (Русия в плановете на Каравелов или пък западните държави в замисъла на "дуалистите"), водеща до обособяване на политическа независимост.
Плановете на Апостола изключват и двата варианта; той не иска да вдига бутафорно въстание и да принася в "курбан" сънародниците си. Левски желае и вярва във възможността да организира достатъчно добре подготвено и осигурено финансово с оръжие и хора въстание, което в крайна сметка да извоюва признаването на независима българска република.
Разликата е очевидна и ясно разграничима, ето защо той категорично спира идването на Панайот Хитов в Сливен и вдигането на преждевременно ялово въстание.
Той също се бори да привлече Хитов за своята кауза, но не за да го изстреля като халосен патрон или фойерверк за шум и сплашване, а за да го използва като военен водач с опит в една добре организирана и въоръжена армия на българите. Левски се опитва да посочи и на двете групи амбициозни емигранти - тези в Букурещ около Каравелов и онези в Плоещ - единствения изход към свободата на България, онзи Изход, за който така упорито работи той на родна земя и гради тухла по тухла, но емигрантите нямат желание да чакат, а още по-малко да плащат за такъв изход, те искат бърза развръзка на минимална за тях цена, или по-точно - платена изцяло от други цена.
В последния ден на месец октомври 1871 г. Каравелов за втори път чрез вестник "Свобода" вика Апостола в Букурещ:
"Г-ну В. Левский в България. Гледайте да са видите с нази по-скоро." (в. Свобода, Букурещ, бр. 20 от 31 окт. 1871 г.)
В писмо на Иван Драсов до Данаил Хр. Попов от началото на 1872 г. се изяснява дълбочината на конфликта между емигрантите в Букурещ около Каравелов и Левски:
"Писмото ви получихме и разбрахме Каравелов какво е писал за вас и че В.Л. в някои отношения бил своеволствувал. Всичко това е нам непонятно. Ще се разберем тогава, когато стане събранието, според както мисли бай л-ский, че било нужно да стане." (Д.Т.С., с. 350)
Докато Левски се разправя с двете групи емигранти, появяват се и негови вътрешни врагове. Печалната слава на това начало принадлежи на Анастас п. Хинов, брат на Данаил Хр. Попов и член на комитетската организация в Плевен. През него минава цялата кореспонденция на организацията. На 26 април 1871 г. Левски предупреждава Данаил Хр. Попов:
"Чрез когото ми пишете, да му забележите в плика си: писмото ми да не се разпечатва!" (Васил Левски. Док. Наследство, с. 83)
На 10 май с.г. Левски се вижда принуден да пише повторно:
"За мене писмо от днес нататък, когато ми пишеш, да забележиш на кардашлъкът си (брат си) да ми се не разпечатва писмото. Така ще пише и той, за дето го изпрати. Защото аз работя с нашите работници различно - според човека и работата му. Трябва да се вардим, че мнозина от днес до утре не са постоянни." (Васил Левски. Док. Наследство, с. 91)
Четири дни след това писмо, Анастас п. Хинов среща сърдито Левски и дори не иска да го изслуша.
На 14 май Левски пак пише на брат му в Турну Мъгуреле:
"Днес додох в Плевен и намирам брат ти сърдит за думата, дето ти писах."
Писмото завършва със заръката: "Кажете му, ако той не ще, тогава ще гледаме през кого да ни провождаш." (Васил Левски. Док. Наследство, с. 98).
От това писмо става ясно, че Анастас п. Хинов в Плевен е просто етапен куриер на писмата от и за Левски в Ловеч. Крайно амбициозен и упорит, той позволява на своето честолюбие да израсне до произвол и вироглавство. ЦК в Ловеч провожда специален свой човек до Плевен, за да види отблизо как стои работата, но този човек буквално е изгонен от Анастас п. Хинов.
Най-сетне Иван Драсов (довереното лице на Левски в Ловеч) пише на Данаил Хр. Попов да се опита с "добро да вразуми" брат си. Очевидно между братята е имало размяна на остри думи, та на 20 юни 1871 г. Левски да отбележи в писмо до Данаил между другото:
"Много сте нападнали брат си. За пръв път не е трябвало толкоз. Ако ли съвсем се отрича от нашите работи, то е друго."
Анастас п. Хинов, порицан от брат си и изолиран от другите членове на комитета, сега е сам, но в душата му се разгаря глуха ненавист към Апостола, която лумва на следната година, когато Димитър Общи открива в негово лице свой предан съюзник.
През цялото това време Левски продължава да носи своя тежък кръст - от една страна, той изгражда с желязна ръка дисциплината в организацията; от друга, хората го следват с безрезервна и доброволна вяра.
В края на лятото на 1871 г., след като обикаля всички центрове на организацията си, той отива за втори път в Цариград. Загатва за това в едно писмо от 27 юни 1871 г. от Пловдив. Целта му е една - "по чисто народно с писмата и печата" да събере пари. С част от събраните средства възнамерява да закупи оръжие от панаира в Узунджово, а с другата да закупи от Цариград "американката" - печатарска машина. Може да се предполага, че на отиване е минал през Тракия, а на връщане е напуснал града с параход за Бургас в края на август или в началото на септеври 1871 г., според д-р Хр. Стамболски, единственият съвременник, който дава сведения за второто посещение на Левски в Цариград, той дошъл тук при "родолюбци за събирание пари за скъпото дело." (Автобиография, дневници и спомени, т. 2, С. 1927, стр. 158).
След няколко дневен престой в Цариград, със 146 лири в джоба, събрани от Стефан Илич и Иванчо Пейчович, Левски се качва на парахода за Бургас.
В чистотата на неговите помисли няма и сянка от личен елемент:
"Виж сега - пише той до Филип Тотю на 1 март 1871 г., - не ще ли ни помогне зимата, която ще отегчи пътя на войските, а решително на артилерията и всадниците, които са най-яки и сигурни във време на революция. Без тях султанът е мъртъв и ние сме господари вече." (Документално наследство, с.74)."
И продължава в същия дух:
"От никого странного нищо се не надяваме и никому за нищо не се молиме. Всичко се състои според нас в нашите задружни сили, против тях не може противостоя и най-силната стихия (Васил Левски. Док. Наследство, стр. 120)… Ако ли от нийде няма помощ за българина, то работата си ни е пак работа (Васил Левски. Док. Наследство, с. 193-4)… Историята ни няма да прикачи заслугите ми другиму. Щял да дойде някой си по някакво вишегласие право или криво да ми земе онова, което съм заслужил. Да му е просто. Аз съм се обещал на отечеството си жертва за освобождението му, а не да бъда кой знае какъв. Там нека съди народа, а не да давам глас за себе си. Това е презряно от човещината за глупаво и най-просто нещо. Какво искам повече, като гледам отечеството си, че ми е свободно! Такова нали ми е предначертанието днес за него? Не да видя себе си на голям чин, но да умра братко…(Васил Левски. Док. Наследство, с.74-75).
В думите му има обреченост на пророк, постигнал по-висш смисъл на живота от земното битие. Точно това го отличава от всичките му съвременници.
"Няма страх, няма и извинения никакви, а смъртта … е самата утеха и душеспасение". (Васил Левски. Док.наследство, с. 73)
Това са думи на религиозен водач, а не на практик-революционер или политик. Биха могли, разбира се, да са на поет, но карловецът Васил Иванов Кунчев не е такъв.
"Те нам не щат ли ни вдигнат паметници, не щат ли ни поменуват в Българско, докато трае името българин, защото ние ще скъсаме веригите на България и ще извадим народа от ада в рай." - пише той.
Между Ада на робските души и Рая на свободния човек, това е пропастта, през която ще преведе народа си Апостола.
Но едно е спасението на душите, а съвсем друго е реалността.
"Парите - пише същата година Левски до Данаил Хр. Попов - са водител на всичко… От днес ще ни е работата да търсим парите." (Васил Левски. Док.наследство, с.79)
И така, той се изправя пред една непреодолима скала на пътя му - липсата на пари.
"Това е прелюдия към ТЕРОРА." - ще отбележи по повод за заплашителните му писма до богати българи Д.Т.Страшимиров в том 1 на своите "Извори", 1929г., стр. 473.
Рефренът за парите в писмата на Левски от онова време започва все по-често да се повтаря:
"Без парите нищо няма да направим (Васил Левски. Док. Наследство, с. 80), и пак, отчаяно иска пари от богатите: "Мислите ли, че остаяте невинни в това. Не, никак!... Гледайте, че ще бъдете отговорни и пред народа, и пред бога." (Васил Левски. Док.Насл., с.88); "У когото няма работа, грозно ще се наказва, а фамилията му ще бъде изгонена от Българско."; Разберете, решили сме се вече, или да ви съберем, или да ви поразим!" (Васил Левски. Док. Наследство, с. 88-89-93)
В едно от писмата си Левски по-скоро мечтае, отколкото нарежда:
"До 15 септември (1871) да се закупят сто хиляди пушки (Васил Левски. Док.наследство, с.98).
Същевременно в централния комитет в Букурещ парите позволяват да бъдат закупени далече по-скромните 50 револвера и 3 (три!) пушки, от които Левски иска да му изпратят в България едната, но съобщава, че няма средства да я заплати.
"С какво се нареждат хора, нали с пари. Пък до сега сме вършили без пари и сега сме пак без пари." (Васил Левски. Док. Насл. С. 105). "Я кирява (кяр, печалба), я морава (гроб) ще бъде." (Васил Левски. Док.наследство, с.100).
Така, по ирония на историята, крилатата фраза на Българското Възраждане "Свобода или Смърт" придобива измерението "Пари или Смърт" в онзи решителен за Левски момент - втората половина на 1871 година.
"До сега мъчно ми беше за всичко - пише той до Д. Хр. Попов, - защото се пари ми са пречили; а от днес оставям другите работи малко слабо, та ще обърна внимание за пари." (Васил Левски. Док. Наследство, с. 123). До това убждение идва Апостола някъде през юли 1871 година и то бележи началото на терористичните акции, които предприема неговата организация, и които в крайна сметка водят до гибелта му.
От тефтерчето му, в които си води щателни сметки за всички свои лични разходи, личи, че през многобройните му пътувания из България през 1871 и 1872 г. Левски си е купил само ВЕДНЪЖ яйца и ТРИ ПЪТИ пастърма (Васил Левски. Док. Наследство, Тефтерчето на Л., с. 123 и стр. 260-261).
По същото време, около средата на 1871 г., Левски се изправя и пред друг немаловажен проблем - той непрекъснато спори, пряко или задочно, със "старите" войводи Панайот Хитов и Филип Тотю, които не признават авторитета му. В писмо до "братовчето" си Д.Хр. Попов, по този повод той ще напише:
"Това (писмата) ще ни бъде за факт пред народа че тие (войводите) са били спънката на всичките ни работи, че ние не сме биле криви, а тия." (Васил Левски. Док. Наследство, с. 70)
Самолюбието на бившия войвода Филип Тотю не може да се помири с едно положение на техническо лице с военен опит, което му отрежда Левски в организацията си, което го обезличава като народен водач, за какъвто той се има. Като изразява съгласието си да кореспондира с Д. Хр. Попов (тоест, задочно с Левски), Филип Тотю добавя:
"Но ако вие престанете да се придържате с Букурещките вагабонти, било млади, било стари, които искат да бъдат царе, князе и подобни титули. Тяхното властолюбие, користолюбие и пусти мечти ги накарват до безумие да лудеят."
Трябва да признаем днес, че в думите на стария войвода се крие частична истина, и някои от онези хора са били точно такива, каквито ги описва той - историята им по-късно го доказва.
"Гордостта на Панайота (става дума за Панайот Хитов) е тая - бележи Филип Тотю в края на същото писмо до Д.Хр. Попов, посредника и деловодителя на Левски, - че той в Сърбия искаше да стреля Дякона преди да тръгне с четата, но днес Дяконът доказа и старай се повече да докаже вредността си (разбирай полезността си), а сега Панайота не е достоен и цървуля му да обърне на опаки.” (Д.Т. Страшимиров, с. 323-324).
За какво всъщност иде реч?
Ами Филип Тотю говори за онова, което е видял в Сърбия, преди четата на Панайот Хитов да навлезе в България; тогава по настояване на Раковски, той е взел за байрактар Васил Иванов Кунчев - Дякона за свой байрактар (знаменосец, което ще рече втори човек след войводата в хайдушката йерархия, и негов заместник, в случай, че войводата бъде убит или не може да изпълнява ролята си), но явно между двамата е имало напрежение, та да се стигне до това, че Хитов "искаше да стреля Дякона", според писмото на Филип Тотю.
Най-сетне Филип Тотю прекланя глава пред Апостола и Левски му пише на 18 април 1871 г.:
"В еднодружни ми брате Филипе, съчувствоваме ви, гдето ни подавате ръка от там, та да работим в едно. Бог нека е напред и име Българско да е войвода." (Васил Левски. Док. Наследство, с. 81)
Борбата, която обаче води Апостола с Панайот Хитов е дълга и упорита. Старият войвода не прекланя глава пред своя нявгашен знаменосец и неговата вяра, че България може да се освободи единствено с чужда помощ отвън никога не го напуска. Хитов се изживява и де факто е признат за "старейшина" на българските войводи по онова време. Сега обаче е пред избор: да се оттегли и да се свие в гнездото си на добре осигурен политически емигрант; или - ако е с "чисто народно чувство" и не е "человек с пристрастие", да се съобрази "за общото добро" (Д.Т.Страшимиров, с. 455).
Войводата обаче не бърза със своя избор. Той изчаква. Това започва да дразни Апостола:
"Писмото ти от 17 април получих на 8 май. Пишете, че ми се радвате на работите ми, като ме и советовате да се варда да не би направим някаква погрешка, защото времената ни носят сега погрешки. Как си ми разбрал работите, че ми се радваш тъй сляпо! И как разбираш времето в Влашко, Сърбия или в Българско, за дето времето ни носело сега погрешки? Ако е за в Българско, то времето е в нас и ние сме в времето; то нас обръща и ние него обръщаме. А колкото за извън Българско, днес не даваме ухото си за никакви техни обещания." (Васил Левски. Док. Наследство, стр. 92)
"А ако се не криеш от нас, тогава с просто сърце да заповядаш при нас и ще видиш де и как ще се изпълнят твоите и нашите планове, че трябва всичките войводи да си бъдат в Българско, защото извън носят вреда, а не полза." (Васил Левски. Док. Наследство, стр. 93)
В отговора си Левски доста рязко преминава от уважително "Вие" към стария си войвода към безцеремонното "ти", и гласът му звучи с метален оттенък и без грам страхопочитание. Хитов обаче не е от ония, които се съгласяват лесно. Своят нов план той излага в писмото си до своята дружина в Сливен от 23 септември 1871 година.
Все по това време Апостола е принуден да води борба на още един фронт - този, който му открива групата на "дуалистите" от емиграцията във Влашко. Тази група обединява либерално настроени личности сред емиграцията, съставена е предимно от бивши членове на разпадналия се ТЦБК и воюва срещу Каравелов. Тези хора, заслепени от ненавист към Каравелов, не искат да приемат делото на Левски в България, тъй като той има организационна връзка с Каравеловия ЦРК в Букурещ.
Двама делегати от Ловеч (Марин поп Луканов и Иван Драсов) са изпратени в началото на 1871 г. от Левски в Плоещ, за даустановят връзка с организацията на Каравелов. Те се завръщат в началото на февруари с.г. и по същото време Каравелов призовава лично Левски в Букурещ. Левски обаче го препраща към Данаил. Хр. Попов, като му пише, че с него дейците от Букурещ биха могли да разглеждат "всичко, щото желаете да чуете от нас из Българско. И който обича, нека заповяда при нас, и ние сме готови за него."
Ако Левски е имал желание да стане лидер на новосъздадения ЦРК в Букурещ, едва ли е щял да работи за изграждане на ЦК в България, защото двете организации очевидно се дублират.
Комитетът в Букурещ не развива никаква дейност през цялата 1871 година. Той даже не успява и да обедини различните идейни течения сред емиграцията.
Левски вижда неговото място като външна опора на своя БРЦК в Ловеч: пари, военно подготвени "войводи", оръжие… той самият пише, че помощ за делото си не отказва дори "от дявола".
Амбицирани да се докажат като лидери, "дуалистите" уговарят Панайот Хитов да подготви чета от верни свои хора от Сливен. На 2 октомври 1871 г. Райчо Попов, един от тях, се обръща към стария войвода да му съобщи причините, поради които мълчи, и го призовава да работят заедно. Ако Хитов и сега не му отговори, той ще прекъсне всякакви отношения с него и ще търси други хора да се договори за "тая света търговия" (разбирай, вдигане на въстание). Левски още не се е произнесъл при този обрат на нещата, когато Иван Драсов, изразявайки мнението на централния комитет в Ловеч, заявява, че с дейците от Плоещ трябва да се скъса:
"Писмата за Райча и другите - пише той на Данаил Хр. Попов, - след като ги прочетете, задръжте ги, защото ние тука видяхме за ненужно да им се пише вече, но веднъж завинаги да прекратят кореспонденциите с тях, като знаем, че от ТЕХНИТЕ КОЖИ ЦЪРВУЛИ НЕ СТАВАТ. Ние същото писахме и на В.Л., че с второ писмо ще ви съобщим и неговото мнение за това." (Д.Т.С., с. 494, фразата "от техните кожи цървули не стават" в оригинала е на турски език и звучи много по-колоритно в контраст с останалия текст на български).
Сливенският революционен комитет, създаден от Левски, от своя страна пишат доста по-дипломатично на Панайот Хитов, но по принцип пак същото, че не "смеят да му отговорят" на неговото искане да му сътрудничат. От този епизод ясно личи, че Левски вече държи със здрава ръка организацията в Българско и всякакви опити да се използва тя от емигрантите удрят на камък. Авторитетът си Апостола налага извънредно внимателно и със зачитане волята на всеки един комитетски работник. На Данаил Хр. Попов той изяснява защо е разпоредил и на ловешкия комитет да не се отварят писмата му в негово отсъствие:
"За една само дума, което значи ЛОЗИНКА (парола), и това само аз трябва да го зная, което е ключ на тайната с тях наедно. Не е ли за тяхната здравост?" (Васил Левски. Док. Наследство, с. 105).
По-късно, пред турския съд, Левски ще твърди, че е бил само куриер на едни хора от Влашко, които не познава, но са му дали парола (лозинка), с която да се срещне с други хора в България, които също не познава, но имат втората част от същата лозинка. Получава нещо, което не знае какво е от непознати, среща се с други непознати, предава им го и толкова.
Не трябва обаче да забравяме, че още при първата си обиколка, когато тръгва за Цариград, Левски идва при Данаил Х. Попов, представител на масоните от ТЦБК по онова време, и с техни препоръки отива в България, преминавайки през Цариград.
През 1871 г., три години по-късно, нещата коренно са се променили: сега Левски е изградил ефективна мрежа от комитети в страната, Данаил Х.Попов е негово доверено лице и деловодител, а хората от Плоещ напразно се домогват до контрол на новосъздадената в България организация. На съзаклятниците си в Ловеч Левски заявява, че те не бива да четат писмата до него от Румъния, защото в тях има "лозинка", чието узнаване би могло да ги погуби; същевремено на емигрантите в Румъния, кореспондиращи с него и искайки съдействие за вдигане на въстание в Сливен, Левски недвусмислено заявява, че нещата в Българско се определят от тукашното "вишегласие", тоест, каквото решат комитетие в Българско, и щом те не искат да приемат неразумни заповеди отвън, значи така ще бъде.
"Аз не съм съгласен с такова нещо - продължава той в същото писмо до Данаил Хр. Попов, - съгласен съм тогава, когато по-напред сме разгледали, че вишегласието като не одобрява мнението ми, тогава турам се да работя с тях заедно с всичките си сили. НО ПАК НЕ ПОДПИСВАМ, че аз съм го избрал за така да бъде. Пък то ако излезе на добро, то е по вишегласието; и зло ако е, пак на тяхна отговорност остава. Мене ме няма там, защото не подписвам, а и не развалям като да е по вишегласието. Длъжност ми е да работя и аз с него. Но като се одобри моето предложение от вишегласието, тогава съм в отговорност на злото и нека чернея аз пред народа." (Васил Левски. Док. Наследство, с.105).
От подхода му е очевидно, че Левски не е селски тип "вожд", който следва безогледно щенията на масите, за да се радва на тяхното боготворене върху пиедестала си на "цар-батюшка", както е при азиатските диктатори. Той е модерна личност с много ярко изразена индивидуалност. Когато разглеждаме само отделни атрибути на тази сложна и понякога противоречива личност и още по-лошо, когато ги фетишизираме, като създаваме легенди за неговата смелост, хладнокръвие и т.н., ние само му правим мечешка услуга, като създаваме една легендарна лъжа за него.
Най-остро фалшът на такова героизиране е усетен от една англичанка, Мерсия Макдермот, която не ни упреква направо в примитвиен подход, но по същество тезата й е това. Макдермот развива идеята, че характерът на Апостола е като многостенен шлифован диамант - идеално хармоничен и балансиран между взаимноизключващи се и дори противоположни качества; именно в тази негова идеално балнсирана многостранност е уникалността му като личност, не само за мащабите на България.
Що се отнася до организационните връзки с Каравелов по онова време, трябва де се признае, че и те не били особено здрави. Левски се обръща към Каравелов за някои услуги: отпечатване на квитанции и заплашителни писма. За най-важното, обаче, направата на печата, той не се обръща към Каравелов.
Отначало отправя поръчката си към Г. Живков, а после изисква печата от Данаил Хр. Попов, най-довереното му лице във Влашко. Нему, а не на Каравелов, той поверява всичко, което върши в България.
"Тука в Влашко - пише Данаил Хр. Попов на Панайот Хитов - никой други не я познава работата, освен аз, защото никому вече не откриват нищо, каквото тамо работят, освен тука в Турну мене. Всички писма се провождат до мене, че аз ги провождам за местата им. Също и за отсреща никой не знае где и на кое място се намира центъра на работата освен аз." (Д.Т.Страшимиров, с. 454).
В писмото си до плоещките българи Левски пише:
"Дай боже да се уякчи централният комитет и да пусне корените си и отвъд Дунава." (Васил Левски. Док. Наследство, с. 103).
Тези думи ясно показват, че за него не съществува друг "централен комитет", освен основаният от него в Ловеч, а "да пусне корените си отвъд Дунав" означава да присъедини нови съратници, както вече е сторил с Данаил Хр. Попов.
Емигрантите във Влашко още не оценяват достатъчно мащаба на онова, което Левски за късо време (около 2 години) е направил в България, те единствено дебатират, докато хората от вътрешната организация поемат всичко във своите ръце с все по-нарастващо самочувствие. В писмата на Левски личи ясно тази разграничителна линия между "вие" (онези, които сте извън България) и "ние" (тези, които работим в Българско); при това той прави всичко възможно да слее двете групи в едно, но еднопосочно, като "вие" се влее в "ние", а не обратното.
"Ако е за парите работата (става дума за печат, квитанции и т.н.), дайте ги сега от вас, че няма да ви ги забравим. Също и на Каравелова ще плата, според както му пиша. Вземете думата ми за истина, какво няма да ви лъжа в нищо. Ако сте ма взели вече в сърцето си, че аз днес или утре трябва да умра или вляза в ръце, та вие може да изгубите. Не, аз и да умра, има и други юнаци, честни, които ще ви плащат за всичко, каквото похарчите за нас." (Васил Левски. Док. Наследство, с. 91).
На 2 октомври 1871 г. Каравелов, който очевидно не знае точно какво прави Левски в България и за отношенията му с плоещките българи и Хитов, призовава Панайот Хитов:
"Преди три деня се събрахме между себя си и решихме да та повикаме тука: доде ти не дойдеш, то нищо не може да са работи." (Д.Т.Страшимиров, с. 515).
Но за какво толкова спешно вика в Букурещ стария войвода Каравелов, и то след като плоещките българи са искали да го пратят в Сливен да вдига въстание преди по-малко от месец, на което Левски се е противопоставил?
Ами за същото: Хитов е нещо като военен скалпел в ръцете на тези занимаващи се с политика личности и те се надпреварват кой по-напред да оперира с него болното тяло на Отоманската империя в областите, населени с българи. Неговото доказана специалност е да прави въоръжени чети, да "ужилва" турската власт, след което да се оттегля. И двете групи - тази на прозападно настроените "дуалисти" в Плоещ, и онази на Каравелов, клоняща към взаимодействие с русофилските кръгове, желаят да оперират с този инструмент.
Замисълът им? Можем да го разберем, ако се взрем по внимателно в подготовката и хода на Априлското въстание от 1876 г. - Бенковски забива звоя прочут "ръждив гвоздей" (по думити на Захари Стоянов) в снагата на Отоманската империя и смята мисията си за изпълнена - след кланетата и безчинствата на турците ще дойдат казаците, за да свършат черната работата на бъдещите български политици.
И двете групи правят своите тънки политически сметки за следосвобожденските си позиции в новосъздадената държава, нюансите са само за ориентацията на тази държава - сателитна на Русия Балканска република съставена от българи и "братя" сърби, черногорци и т.н., според Каравелов и сие, или полу-независима автономия с прозападна ориентация (нещо като кратко просъществувалото Княжество Румелия), според масоните от бившия ТБЦК.
Подхъдът обаче е един - раздразващ военен удар, чрез вдигане на обречено и зле подготвено въстание, даване на "курбан" от цивилното българско население, след което намеса на Великите сили (Русия в плановете на Каравелов или пък западните държави в замисъла на "дуалистите"), водеща до обособяване на политическа независимост.
Плановете на Апостола изключват и двата варианта; той не иска да вдига бутафорно въстание и да принася в "курбан" сънародниците си. Левски желае и вярва във възможността да организира достатъчно добре подготвено и осигурено финансово с оръжие и хора въстание, което в крайна сметка да извоюва признаването на независима българска република.
Разликата е очевидна и ясно разграничима, ето защо той категорично спира идването на Панайот Хитов в Сливен и вдигането на преждевременно ялово въстание.
Той също се бори да привлече Хитов за своята кауза, но не за да го изстреля като халосен патрон или фойерверк за шум и сплашване, а за да го използва като военен водач с опит в една добре организирана и въоръжена армия на българите. Левски се опитва да посочи и на двете групи амбициозни емигранти - тези в Букурещ около Каравелов и онези в Плоещ - единствения изход към свободата на България, онзи Изход, за който така упорито работи той на родна земя и гради тухла по тухла, но емигрантите нямат желание да чакат, а още по-малко да плащат за такъв изход, те искат бърза развръзка на минимална за тях цена, или по-точно - платена изцяло от други цена.
В последния ден на месец октомври 1871 г. Каравелов за втори път чрез вестник "Свобода" вика Апостола в Букурещ:
"Г-ну В. Левский в България. Гледайте да са видите с нази по-скоро." (в. Свобода, Букурещ, бр. 20 от 31 окт. 1871 г.)
В писмо на Иван Драсов до Данаил Хр. Попов от началото на 1872 г. се изяснява дълбочината на конфликта между емигрантите в Букурещ около Каравелов и Левски:
"Писмото ви получихме и разбрахме Каравелов какво е писал за вас и че В.Л. в някои отношения бил своеволствувал. Всичко това е нам непонятно. Ще се разберем тогава, когато стане събранието, според както мисли бай л-ский, че било нужно да стане." (Д.Т.С., с. 350)
Докато Левски се разправя с двете групи емигранти, появяват се и негови вътрешни врагове. Печалната слава на това начало принадлежи на Анастас п. Хинов, брат на Данаил Хр. Попов и член на комитетската организация в Плевен. През него минава цялата кореспонденция на организацията. На 26 април 1871 г. Левски предупреждава Данаил Хр. Попов:
"Чрез когото ми пишете, да му забележите в плика си: писмото ми да не се разпечатва!" (Васил Левски. Док. Наследство, с. 83)
На 10 май с.г. Левски се вижда принуден да пише повторно:
"За мене писмо от днес нататък, когато ми пишеш, да забележиш на кардашлъкът си (брат си) да ми се не разпечатва писмото. Така ще пише и той, за дето го изпрати. Защото аз работя с нашите работници различно - според човека и работата му. Трябва да се вардим, че мнозина от днес до утре не са постоянни." (Васил Левски. Док. Наследство, с. 91)
Четири дни след това писмо, Анастас п. Хинов среща сърдито Левски и дори не иска да го изслуша.
На 14 май Левски пак пише на брат му в Турну Мъгуреле:
"Днес додох в Плевен и намирам брат ти сърдит за думата, дето ти писах."
Писмото завършва със заръката: "Кажете му, ако той не ще, тогава ще гледаме през кого да ни провождаш." (Васил Левски. Док. Наследство, с. 98).
От това писмо става ясно, че Анастас п. Хинов в Плевен е просто етапен куриер на писмата от и за Левски в Ловеч. Крайно амбициозен и упорит, той позволява на своето честолюбие да израсне до произвол и вироглавство. ЦК в Ловеч провожда специален свой човек до Плевен, за да види отблизо как стои работата, но този човек буквално е изгонен от Анастас п. Хинов.
Най-сетне Иван Драсов (довереното лице на Левски в Ловеч) пише на Данаил Хр. Попов да се опита с "добро да вразуми" брат си. Очевидно между братята е имало размяна на остри думи, та на 20 юни 1871 г. Левски да отбележи в писмо до Данаил между другото:
"Много сте нападнали брат си. За пръв път не е трябвало толкоз. Ако ли съвсем се отрича от нашите работи, то е друго."
Анастас п. Хинов, порицан от брат си и изолиран от другите членове на комитета, сега е сам, но в душата му се разгаря глуха ненавист към Апостола, която лумва на следната година, когато Димитър Общи открива в негово лице свой предан съюзник.
През цялото това време Левски продължава да носи своя тежък кръст - от една страна, той изгражда с желязна ръка дисциплината в организацията; от друга, хората го следват с безрезервна и доброволна вяра.
В края на лятото на 1871 г., след като обикаля всички центрове на организацията си, той отива за втори път в Цариград. Загатва за това в едно писмо от 27 юни 1871 г. от Пловдив. Целта му е една - "по чисто народно с писмата и печата" да събере пари. С част от събраните средства възнамерява да закупи оръжие от панаира в Узунджово, а с другата да закупи от Цариград "американката" - печатарска машина. Може да се предполага, че на отиване е минал през Тракия, а на връщане е напуснал града с параход за Бургас в края на август или в началото на септеври 1871 г., според д-р Хр. Стамболски, единственият съвременник, който дава сведения за второто посещение на Левски в Цариград, той дошъл тук при "родолюбци за събирание пари за скъпото дело." (Автобиография, дневници и спомени, т. 2, С. 1927, стр. 158).
След няколко дневен престой в Цариград, със 146 лири в джоба, събрани от Стефан Илич и Иванчо Пейчович, Левски се качва на парахода за Бургас.
RSS Feed
